Човек няма угодия, докато не прогледне с душата

Човек няма угодия. И сякаш колкото по-щедро му отсипва съдбата, толкова по-широко разтваря той шепите си не за да прегърне полученото, а за да поиска още. Все бързаме, все домогваме, все нещо не ни стига, сякаш сме осъдени да живеем във вечен глад докато пред нас трапезата е препълнена.

Трупаме пари, спестяваме стотинка по стотинка, лишаваме се. После вдигаме къща да е голяма, да има китен двор, в който всяко камъче да е на мястото си. И вместо покой, в гърдите пак се настанява онази позната  и тихичко въздъхваме „Не е точно това, което исках“. Все ни е малко. И дворец от бял мрамор да си построиш, ако влезеш в него с гладно сърце, вътре пак ще ти бъде тясно и студено.

Същото правим и с любовта. Години наред се молим да срещнем някого, да намерим онзи пристан, където душата ни да си отдъхне. И животът ни среща с добър човек. Човек, който ни обича тихо, търпеливо и чисто. Човек, с когото градим дом и делим залъка си. Живеем си добре. Но мине време, свикнем със спокойствието и червеят на недоволството отново започва да гризе отвътре  „А дали очите ми не изпуснаха нещо по-добро? Дали не ми се полага повече страст?“. Блуждаещият ни поглед хуква да дири миражи, без да си дава сметка, че пренебрегва най-големия подарък — верността и спокойния сън до човека, който е с нас.

А колко горчиво проличава тази наша ненаситност при най-святото — децата!

И когато чудото най-сетне се случи, роди се малкото човече, човек не може да си намери място от щастие. Светът става цветен и в този момент няма по-благословени от нас. Минат се обаче месец, два, три и започваме да се оплакваме колко е трудно, как очите ни парят от недоспиване, как нямаме време за себе си, за едно кафе, за един свободен час. И забравяме, забравяме, че само допреди година щяхме да дадем целия свят само и само да стигнем до този уморителен, безсънен, но безценен ден.

Защо сме такива? Защо винаги търсим празнината насред пълнотата?

Очите ни са устроени да виждат всичко. Те регистрират и красивото и грозното, и онова, което изобилства на масата, и онова, което липсва на рафта. Окото по природа е лакомо, то брои дефицитите. Само че очите просто гледат, а душата избира какво да пусне вътре. От нас зависи дали ще пилеем дните си в недоволство за несбъднатото, или ще се научим да благодарим за простичкото, което всъщност е истинското богатство – здравето ни, покрива над главата и това че у дома има някой, който да те попита „Как мина денят ти?“

Вместо да стиснем здраво с две ръце всичко, което съдбата благосклонно ни е дала, ние често държим дланите си отворени, заглеждайки се в чуждите градини. А животът има един суров закон  –  понякога ни отнема онова, което не оценяваме, само за да ни покаже колко невъобразимо богати сме били всъщност.

Човек няма да намери угодия нито в парите, нито в имотите, нито в славата, докато гледа на дните си единствено през материалното. Окото е ненаситно – винаги търси дефекта и все ще намери празно място, което да поиска да запълни.

Човек няма угодия, докато не прогледне с душата си. А прогледне ли веднъж душата, мирът настъпва и претенциите утихват. Душата знае, че истинският смисъл не е в онова, което постоянно купуваме, а в умението да прегърнем това, което вече имаме – домът ни, скъпите ни хора и благословията да посрещнем още едно утро.