Зад стоманената маска. Какво всъщност крие трудният характер
Всеки от нас има в обкръжението си поне един такъв човек. Описваме го кратко и отсечено //Невъзможен е!//. Той или сипе шипове около себе си, или мълчи демонстративно, или контролира всеки детайл до полуда, или просто ни отблъсква с ледена студенина. Най-лесното, което правят повечето хора е да вдигнат ръце, лепят етикета „сложен характер“ и се отдалечат колкото се може по-далеч..
Докато някои хора виждат просто опък човек, с когото не може да се излезе на глава, опитното око на психолога открива съвсем различна история, зад трудния му характер. Защото характерът рядко е такъв по рождение. Понякога той е просто резултат от отбранителни стени, които човек е издигнал около себе си.
Твърде много, твърде рано, твърде сами
Общото между повечето „трудни“ хора е една невидима, но дълбока рана. В даден момент от живота си те са преживели твърде много, твърде рано или са били твърде сами в това, което са преживяли.
Когато едно дете или млад човек се изправи пред изпитание, за което няма емоционалния ресурс да се справи, а около него липсва подкрепящо рамо, психиката прави единственото възможно нещо – изгражда щит. Външният свят се възприема като враждебна територия, а характерът се втвърдява и се превръща в стоманена броня или маска. Тя е станало техният начин да се пазат от света, защото им е помогнала да оцелеят тогава, когато са били най-уязвими.
Как да разчетем маските около нас?
Когато разберем, че поведението е просто механизъм за защита, започваме да виждаме хората по коренно различен начин:
- Студеният и затворен човек. Това не е човек без емоции. Това е някой, който е бил нараняван толкова дълго и толкова систематично, че е решил да затвори заведението завинаги. За него дистанцията е единствената гаранция, че никой повече няма да бръкне в раната.
- Агресивният и атакуващият. Неговата бодливост не е демонстрация на сила, а изпреварващ удар. В неговия вътрешен свят важи правилото: „Ако не нападна пръв, ще бъда наранен“. Агресията му е просто отчаян опит да държи потенциалната заплаха надалеч.
- Постоянно тревожният.Този човек не може да се отпусне и да се зарадва на момента, защото ранният му опит го е научил на, това че спокойствието не е безопасност, а просто кратка пауза преди поредната буря.
- Онзи, който постоянно се оплаква. Зад неутолимото мрънкане и недоволство често се крие отчаяният вик на някой, който просто иска най-после да забелязан отнякого и да признае болката му.
Защо обвиненията раждат още по-дебели стени?
Когато се опитваме да пречупим такъв човек с критика, с упреци или с думите „Защо винаги правиш така?“, той не чува градивна забележка. Човекът зад маската разчита това като поредната атака, поредната опасност. И какво прави някой, който се чувства нападнат? Стяга бронята още по-плътно и влиза в бой.
Ето защо тези хора толкова трудно допускат някого близо до себе си. Те не търсят съвети, нито морални лекции. Имат нужда от среда, в която бавно да разберат, че този път опасност няма и че вече не се налага да са нащрек 24 часа в денонощието. Нуждаят се от достатъчно спокойствие, за да разберат, че този път няма нужда да се защитават.
Нашата задача не е да свалим бронята на другия с взлом.
Ако се опитате да изтръгнете щита на човек, който се чувства застрашен, той ще се бори за него на живот и смърт, защото в неговите очи вие го събличате гол пред опасността. Истинската промяна, било то в терапевтичния кабинет, във връзката или в приятелството, се случва по коренно различен начин. Тя се случва тогава, когато успеем да създадем достатъчно сигурна, топла и приемаща среда. Атмосфера, в която човекът сам спира да усеща нуждата да тежи под собствената си стоманена маска. И сам избира да свали своята маска.
Следващият път, когато се сблъскате с „труден“ характер, преди да реагирате с гняв, се запитайте: колко ли много е боляло тук, за да се изгради толкова дебела стена? Понякога това просто пренастройване на погледа е първата крачка към това да помогнем на някого да бъде отново себе си.